От години си мечтаех да кача връх Ботев пеша. Нали е най-високият в Стара планина – трябва да се види! Ама все не събирах смелост. Бях чувал всякакви истории – от „много красиво“ до „бате, ще ти изплюеш дробовете“. Все отлагах… До момента, в който мои приятели ми разказаха как миналото лято са го качили с колелета! И не само, че оцелели, ами даже го описваха като “яко преживяване”. Е, как да не се надъхаш?
И така – събираме се четирима герои (аз, Г., И. и Д.) на паркинга в Паниците- до там с колите и колелетата на покривите. Голям ентусиазъм, големи усмивки, още по-големи раници – нали трябва да мъкнем вода и храна. Чували сме, че по пътя имало чешми, ама нали знаеш – човек и на чешма да разчита, пак трябва да е готов за суша.
Първите километри – приказка. Пътят е коларски първоначално в красива гора, вие се на изток от Тарзановата пътека, красиво, прохладно, птички пеят… след това излизаме от гората в алпийската част. Животът е хубав, а гледките страхотни. Но постепенно баирът почва да става все по-стръмен, а усмивките – все по-редки. Един от нас, най-разумният очевидно, се отказа на половината и се върна към първата кръчма да ни чака. Ние, тримата останали, хванахме ината за рогата и продължихме нагоре.
Изкачването си беше истинско изпитание за духа и тялото. Велосипедите, които долу изглеждаха толкова леки, горе се усещаха като бронетранспортьори. Камък след камък, завой след завой – мечтаехме за всяка сянка (няма!)и всяка глътка вода. А чешмите – една или две видяхме? Е, те бяха напълно пресъхнали. Добре, че бяхме предвидили бутилки.
Последните километри… ами, вече почти се пълзеше с колелото на ръце. Мечтаехме не за върха, а просто да свърши това “удоволствие”. Като в един пътепис, който бях чел: “На моменти си представях, че вместо колело, бутам слон нагоре по стръмна поляна.” Абсолютно вярно.
По едно време, след около два часа и половина, гледаме сградите на върха. Супер близо изглеждат. Май ще направим рекорд по скоростно качване, а?!? Не точно- пътят ни заведе в противоположната посока ! Още час и половина мъка в безкрайни серпентини и много денивелация.
След точно 4 часа борба със себе си, изведнъж – бам и на върха! 2376 метра щастие! Красота, вятър, простор – направо ти спира дъха. А най-голямата изненада? Работеща чайна! Хич не знаехме, че има такава горе. Вътре – туристи навсякъде, а ние – трима прашни извънземни с колела. Всички ни зяпат. Ние – щастливи. Една супа никога не е била толкова вкусна.
Обаче щастието трая кратко – на хоризонта започнаха да се събират черни облаци. И още преди да си доядем супата – буря! Светкавици падат наоколо, гърми страшно. Ние? Метнахме каските на главите и бясно надолу!
Спускането по същия коларски път се оказа не просто трудно – беше епично. Час и половина клатушкане надолу по камъни, локви и прах. Коленете – омекнали, китките – набити, лакти – като след боксов мач. А карбоновите колела – чудехме се дали не привличат гръмотевици като фарове. Нямаше къде да се скрием – само газ надолу.
Когато стигнахме Паниците, бяхме толкова изцедени, че дори не можехме да говорим. Но ей го къде е първата кръчма – сядаме, ядем като за световно и се смеем като малки деца.
А върхът? Ботев си остава завоюван! Пеша, с колело, на ръце – важното е, че мечтата вече не е само мечта.
Valentin